Боб Фенстър
Безкрайността на човешката простотия (24)

Втора част
Всичко, което сте искали да знаете за глупостта, обаче сте прекалено умни, за да попитате

Точно колко сме глупави?

Така и няма да разберем, защото сме точно толкова глупави, че не можем да го разберем. За нещастие обаче сме и точно толкова интелигентни, за да не спрем да си задаваме този въпрос.

 

 

Не е ли интелигентността най-върховното достижение на природата?

Стига да можем да я определим като достижение. Обаче случайностите изобщо не говорят в наша полза.

Природата няма нито дългосрочни цели, нито дефиниции на мисията, нито преференциална политика. Интелигентност, способност за летене, талант да си проправяш пътя през пръстта посредством дъвчене — на природата й е все едно за какво става въпрос. За нея всички тези умения представляват координация между милиони случайни, несвързани събития, развилнели се всяко в своята посока върху една свръхнаситена с кислород планета.

„На Земята съществуват шест хиляди вида бозайници, нито един от които — с изключение на приматите — не заплашва да се превърне във властващ разумен вид“ — изтъква биологът Стивън Джей Гулд по оня типичен, дразнещ начин на човек, който прекрасно знае за какво говори.

„Ако природата сериозно е имала предвид развитието на интелекта, и много други биологични видове биха еволюирали на свой ред до него. Ала той е само една чудновата приумица, споходила някакъв си случаен вид, обитаващ саваните на Африка преди два-три милиона години.“

 

 

Кои са по-тъпи: първобитните хора или ние?

Първобитните хора разрешавали проблемите си. А при цивилизованите хора разрешаването на проблемите води единствено до възникването на нови, още по-сложни такива. Ние сме краткосрочни мислители в свят с дългосрочни последици.

Първобитните хора също са били краткосрочни мислители. Обаче и светът, който обитавали, бил краткосрочен.

Да си намерят храна и да оцелеят — това са две задачи, с които започват и завършват умствените нужди на древните номади, преди да се превърнат в пазители на зърното.

Когато тези праисторически ловци и техните случайно пръкнали се издънки — приятелчетата им, събирачите на зърно, се изкачвали на някой хълм, те просто преминавали от другата му страна. И продължавали да си живеят живота.

Когато ние зърнем хълм, веднага бързаме да го прочистим от растителност, да го минираме, да го превърнем в буферна зона, да издигнем на билото му универсален магазин. После пък започваме да кършим ръце и да се жалваме по повод обезлесяването, ерозията на почвата, замърсяването на въздуха, отвратителните стоки.

А след това се опитваме да се преборим с дванадесетте стъпки на възстановяващите се хълмохолици.

Когато на първобитните хора им станело студено, те си стъквали огън. Ние строим атомни централи.

Въпреки всички доказателства в полза на противното, ние си мислим, че сме къде-къде по-интелигентни от първобитните ни предци. И все пак налице остава огромната вероятност единственото трайно достижение на нашата цивилизация да си остане унищожението на същата тази цивилизация.

 

 

Няма ли технологията да ни спаси?

Науката — начинът на мислене, практикуван от хора, които ги бива да минават тестове — е сложна машинария за производство на отрови, които природата не е в състояние да произведе в достатъчни количества съвсем сама.

Науката проучва нашите усилия да унищожим въздуха, водата, земята и всичко, което щъка по нея, а после измисля хитроумни начини за изчисление на степента, до която сме се справили със задачата.

Умните хора обикновено казват: „Ние се тровим. Хайде да престанем!“

Учените пък казват: „Тази година се тровим с 4.78 процента по-малко от миналата. Хайде да пуснем едно прескомюникенце!“

 

 

Дали интелигентността е естествено качество или пък зависи от това в кое училище сме учили?

През 1982 г. двама психолози доста се посмели. Което само по себе си си е новина.

Те препечатали дума по дума статии, писани от психолози от университетите в Харвард, Принстън и други велики места.

Е, сигурно са накарали секретарките си да ги препечатат. Или пък са възложили задачата на стажантите.

Единственото, което променили, били имената на авторите и на колежите или университетите, заменяйки ги с не чак толкова престижни названия. После изпратили статиите в редакциите на същите онези списания, които първоначално са ги публикували.

Осем от дванадесетте статии били отхвърлени, тъй като не отговаряли на научните стандарти на съответните списания.

 

 

Как ли би изглеждал животът, ако всички хора бяха умни?

Финландия.

Всяка неделя гледаме Националната лига по кърлинг. В „Тако Бел“ продават инстантно мюсли. Всяка сутрин по велосипедните пътеки става задръстване, когато хората отиват на работа. Враждуващи банди от тийнейджъри клечат по ъглите и предлагат противоположни гледища върху философията на Хегел, монотонно рецитирайки в бял стих.

 

 

Защо сме толкова глупави?

Налага се. Просто природата ни е направила такива. Поради същата причина, поради която е направила газелите бързи, а тигрите — страховити.

Защото ако хората не бяха глупави, къде щяха да се дянат цигарите и чийзбургерите с тройно количество сланина, да не говорим пък за дизайнерските води и Бруклин?!

Цивилизацията зависи от цели тълпи, вземащи решения, които умните индивиди, способни да мислят самостоятелно, никога не биха взели.

Без тъпите си навици всички щяхме да живеем като аскети, а пък светът щеше да се ръководи от хора с благоразумно удобни обувки. Щяхме да ходим да гледаме великите летни кинохитове „Несмъртоносно оръжие“, „Живей лесно“, както и „Титаничниуроци по морска безопасност“.

 

 

Умните хора по-тъпи ли са от глупавите?

Катастрофата в Чернобил през 1986 г., при която един украински атомен реактор се опита да превърне Европа в конкурент на южната й съседка Сахара, не беше тъпа грешка, извършена от тъпи хора.

Това беше тъпа грешка, извършена от умни хора.

Операторите в атомната централа пренебрегнали правилата за безопасност, изхождайки от презумпцията, че реакторът не би могъл да експлодира, защото никога досега не е екплодирал.

Инженерите в Чернобил често нарушавали правилата за безопасност, защото са били наясно, че те се характеризират с определена гъвкавост. А без тези систематични разширения на границите реакторите биха експлодирали още на мига, в който някой посмее да прекрачи чертата.

И така, те си играели на отсрочки. И накрая загубили.

Тъпи оператори биха се придържали към правилата. Защото те не биха имали достатъчно мозък, за да се досетят, че правилата могат и да се поразтеглят.

Попитайте някой офицер с какви войници би предпочел да излезе на бойното поле — с тъпи или с умни.

Умните войници непрекъснато биха поставяли заповедите под въпрос, защото веднага биха схванали кога въпросните заповеди са идиотски и кой ще плаща за погрешно взетите решения. Подобни сблъсъци обаче вървят само във великите драматургични платна — при реални бойни действия те са най-сигурната тактика, ако искаш повереното ти бойно подразделение да бъде покосено като житни класове при жътва.

Тъпите войници, от друга страна, ще изпълняват буквата на устава до последния си дъх, защото смятат, че така трябва.

По време на битката при Фредериксбърг през Гражданската война в САЩ вълна след вълна войници от армията на Севера се втурвали през откритото поле и били покосявани наред от добре укрилите се зад каменните зидове войници на Конфедерацията.

При тези атаки загинали около дванадесет хиляди войници, докато защитната линия на бунтовниците бъде най-сетне превзета. Къде ще намери човек дванадесет хиляди умни войници, изпълняващи подобни заповеди?!

Учените измислят системи — като например атомните реактори, които са далеч по-заплетени и неясни, отколкото операторите им са в състояние да разберат. Като цяло ние, хората, сме достатъчно умни да създаваме нови технологии, обаче не ни стига вътъкът да ги използваме правилно.

Въобразяваме си, че сме толкова умни, колкото са умни и системите около нас. Ама ядец! Чернобил изобщо не беше случайност. Той си беше чиста неизбежност.

Поне си взехме поука от тази работа в Чернобил. И тя е: Бъдете внимателни! Отсега нататък влагайте в работата си повече здрав разум!

Да, бе!

Ами онази верижна реакция, отключена погрешка в един японски завод за ядрено гориво през 1999 г.? Отново човешка грешка. Работниците не подходили правилно към обогатения уран, който обработвали, и сложили началото на верижна реакция, довела до изтичане на радиация, която щеше да бъде катастрофална.

Шефовете на компанията хвърлят цялата вина върху хората, които боравели с урана — наричат ги идиоти, които са решили да минат напряко, за да могат да си тръгнат по-рано от работа.

Обаче всички тези „идиоти“ били дългогодишни работници, приятели с урана, обучени специалисти, които са били напълно наясно с правилните процедури за безопасност. Защо тогава са решили да минат напряко?

Защото са можели, ето защо. Точно както и колегите им от Чернобил.

При последвалото разследване обвинили шефовете, че са поощрявали работниците си да не обръщат внимание на правилата за безопасност. Крайната цел — да ускорят производството.

А това е бил шестият ядрен инцидент в Япония само за три години.

 

 

Има ли някакъв начин външната политика на САЩ да стане още по-идиотска?

Очевидно не. Ако имаше, политиците ни щяха да я гласуват точно в този момент.

От Втората световна война насам националната политика на Съединените щати се основава на теорията на дипломацията от тип „Училищен побойник“, която в същността си гласи следното: „Щом си наясно, че ще те пребием, тогава надали ще ни предизвикаш да го сторим.“

Този подход обаче би могъл и да сработи, ако и другите държави не бяха ръководени от хора точно толкова тъпи, колкото и нашите си тъпанари — хора, които от своя страна предпочитат да основават националната си политика на теорията на управлението, позната като „Хайде, бе!“. Когато пред тях се изпречи някой училищен побойник, те решават, че е най-добре да го изпитат, за да проверят дали е такъв бабанка, за какъвто се представя.

Американските военни и ЦРУ прилагат побойническата си политика по целия свят посредством една простичка стратегия — най-добре да ви убием сега, за да не се наложи да ви убиваме по-късно.

 

 

Кое би било по-умно да изберем — наливната бира или „Истинската наливна бира“?

Този въпрос като че ли е по-скоро от сферата на вкусовите предпочитания, отколкото на интелигентността. Но нищо не е толкова просто във времена, когато цената на рекламите е по-висока, отколкото цената на бирата.

Ако обичате хубавата бира, истинската наливна бира е най-добрата. А „Истинската наливна бира“ е по-добра, ако държите да се дивите на начина, по който производителите могат да натрупат милиони, като непрекъснато снижават дъното на бурето, в което живеем.

Наливната бира идва от бурета. Човек държи чашата под кранчето и бирата излиза оттам. Това със сигурност е по-добрата бира, както всеки уважаващ себе си английски кръчмар ще ви обясни, ако решите да купувате.

„Истинската наливна бира“ идва от бутилки или кутийки — точно обратното на наливната бира. А неналивната бира се сдобива със законовото наименование „наливна“ на основание на международния закон, който постановява: Щом можеш да натрупаш големи пари от една лъжа, тогава лъжи!

Първо шефът казва: „Дайте да заложим на качеството! Стига обаче това да не ми струва повече, да ми отнема повече време и да ме измъква от игрището за голф!“

После на сцената излизат майсторите на маркетинга, които веднага правят бирата по-добра, използвайки за нея по-добри думи.

А понякога и картинки.

И особено картинки на сексапилни млади жени, които, ако действително пиеха тази неналивна бира, щяха да се превърнат в дебели разплути лелки — от онези, които мъжете се опитват да забравят, наливайки се с бира.

 

 

Дали честните труженици са по-тъпи от бездомниците?

Представете си един бездомник: без пари, без място, където да спи, без храна, без любовници, без карти за сезонно намаление, без перспективи. При все това в идеята не може да няма нещо примамливо — иначе защо толкова много хора щяха да се натискат да влязат в професията?!

Примамката е ясна — никаква работа.

Това е единственото предимство, което може да предложи животът на бездомника — и то е напълно достатъчно.

Докато всички останали сутрин се претрепваме да бързаме за работа, борим се с натовареното движение, вдигаме кръвното заради колеги, които само търсят как да се скатаят, и заради шефове, които знаят дори още по-малко от идиотите, които са заемали същото място преди тях; докато пилеем прекалено много време от живота си, за да направим собствениците на предприятието си по-богати, само за да имаме честта в края на деня отново да се борим с натовареното движение, за да се приберем вкъщи и да повторим същото и на следващия, и на по-следващия ден — те не си помръдват и пръста.

Състоянието на не-работа очевидно балансира всичките предполагаеми предимства, които предлага работата.

Винаги ли е било така — трудолюбивият срещу кръшкача? Нека проследим еволюцията на човека с кариера.

Преди настъплението на цивилизацията са съществували необятни възможности за работа на всички мъже, жени и деца. И тази работа се е наричала оцеляване.

Основни характеристики на длъжността: намери нещо за ядене, гледай да ти е топло, внимавай да не те цапардосат с камък по главата.

Звучи пределно простичко. Обаче всички професии си имат своите недостатъци, например: шефове, острозъби тигри, пещерна психология, тенденцията на другите хора в твоето поле да се присламчват към твоя огън и да те изместват, или да ти вземат залъка от устата, вместо да го споделят с теб.

И все пак в сравнение с несигурността за работата и вечно надвисналата заплаха от безработица, които характеризират днешната цивилизация, всички тези неща се числят към доброто старо време.

Поради склонността на хората да следват носа си по посока мириса на манджата компаниите останали малки и конкурентни, кланово ръководени начинания. Тогава не е имало праисторически корпорации, които да изискват да си носим връзката от язовец към кожата от мамут, когато излизаме на дневния лов.

Цивилизацията повлича след себе си първото проклятие на човечеството — селското стопанство.

Селското стопанство представлявало къртовски труд и охлювска скорост, чиято крайна цел е било производството на вечеря — макар че, веднъж хванало му цаката, то започнало да произвежда също така и обяд, и закуска.

Трудолюбивият селянин бил принуден да си стои на едно място — закотвен за дупката си (стопанството) така, както ние днес сме закотвени за бюрата си.

Неподвижните вечери обаче са дали началото на второто проклятие на работническата класа — не-работническата класа.

На тези хора навреме им е просветнало, че няма никакъв смисъл всички да се натискат да работят като волове, щом така и така все ще се намери някой, който да върши черната работа.

И станали крале, свещеници и крадци — с две думи, не-работническа класа.

Крадците положили началото на отбраната. Отбраната положила началото на нападението. Нападението положило началото на армиите. Армиите пък положили началото на още по-големите армии. По-големите армии наложили появата на генералите. Генералите наложили образуването на корпорациите — и ето как сме се озовали в кашата, в която сме затънали и до днес.

Тази фантастична структура на не-работната пирамида почива върху гърба на дребната костенурка в дъното на купа — работягата. Фуража. Плявата. Софтуера.

Работникът винаги дава много повече, отколкото получава, на компанията, за която работи. Защото ако получаваше повече, отколкото даваше, той вече нямаше да бъде работник. Щеше да е шеф.

Междувременно бездомникът съзерцава нашите глупави напъни, без да го е грижа, че ще остане недооценен. Той си знае, че няма да бъде изместен от някой, който е наполовина по-млад от него и изгарящ да бъде бездомник дори и за половината от дневните подаяния.

Бездомникът има единственото, на което работягите никога не могат да се надяват — сигурност за работното място.

 

 

Ама не може сега да не сме по-умни, отколкото сме били някога, нали?!

Обикновените хора през десети век са изживурквали цялото си нищожно съществувание, без да срещнат нито един умен човек. И тъй като никога не им се е налагало да се сравняват с някого, никога не са се чувствали глупаци.

Може би не им е идвало на ум как да попълнят дупките в колибите си, за да не им духа през зимата, или пък как да отгледат достатъчно ряпа, че да се сдобият с онова блажено чувство на засита на стомаха — но така са живеели и всички други около тях.

В техните представи светът е бил просто едно поддухващо отвсякъде място, където няма достатъчно ряпа.

Те не са познавали никого, който да носи якета тип „Мишелинче“, докато те потреперват под дрипите си, както и никого, който да вечеря в петзвездни ресторанти, докато те се събират в „Краля на репите“.

А сега ние обитаваме епохата на зеленоокото чудовище — ревността. Завиждаме на филмовите звезди, които се перчат с по-сексапилни гаджета от нас, на софтуерните крале, които се къпят в пари, както и на политиците, на които успява да им се размине след по-големи лъжи дори от онези, които ние се осмеляваме да раздуваме в местната кръчма.

Хората, които са успели да изкарат 550 точки на входящия изпит за колежа, се чувстват предостатъчно умни. И се гласят да ходят в същия колеж, където учат мозъците, на които са се присмивали, докато са били в гимназията.

Обаче изобщо не могат да проумеят истината. На тях им позволяват да влязат в колежа, за да могат да финансират образованието на умните деца. Колежите се нуждаят от техните такси, за да могат да дадат магистърските степени на истинските мозъци.

Защото ако в колежите допускаха само истински умните деца, на Съединените щати щяха да им стигнат и пет-шест университета. А останалите учебни заведения могат да си създадат Национална лига на глупаците.

И какво научават в колежа онези, влезли с 550 точки? Как да се наливат с пиячка, без да я изливат обратно през устата си.

Най-ниският брой точки, който човек може да получи на изпита „САТ“, е 200. Ще кажете, защо не е просто нула? Защото от управата на колежите не искат да навеждат хората на мисълта, че интелигентността им е равна на нула.

 

 

Кой е по-умен — вашият шеф или вие?

Вие, разбира се.

Шефът разполага с пари, власт и всевъзможни привилегии, както и с авторитета да действа така, сякаш знае какво прави, макар че в действителност се чуди кога ли ще настъпи онзи гаден момент да бъде разкрит. Има си и членство в някой богаташки клуб, където той и себеподобните му си седят около масичките и важно-важно обсъждат начини как да тормозят по-ефективно подчинените си в името на развитието на човешките ресурси.

Обаче шефовете не разполагат с мозък.

Можем да го докажем чрез следните три факта:

1. По време на отсъствието на шефа си всяка секретарка по света може спокойно да го замества, като изпълнява работата му дори по-добре. Ала шефовете не могат да вършат работата на секретарките.

2. Ежедневно приблизително 60 000 американци проявяват здравия разум да напуснат отвратителната си работа. Обаче разумът на шефовете стига дотам, че да уволняват само по 12 000 души на ден. Шефовете са прекалено тъпи, за да уволнят още 48 000 души, които ненавиждат работата си и всеки момент се готвят да го докажат.

3. Ако вашият шеф беше по-умен от вас, той щеше да направи всичко възможно да го харесате. Само глупавите шефове си позволяват да създават недоволни работници.

Обаче на шефовете изобщо не им пука дали ще ги харесате или не, защото се изживяват като новата аристокрация. Крайната цел на този елит не е да създаде по-добър продукт или по-добър свят, или дори по-печеливша компания. Целта е да усложнят целия процес до такава степен, че само те да могат да го управляват.

Това е като при баскетбола. Може да сте най-добрият в местния отбор, с който играете всяка събота сутрин. После гледате филм на Националната баскетболна асоциация, който показва как се е играл баскетболът преди четиридесет години, и си казвате: „Брей, колко бавни и схванати са били по онова време! Аз щях да бъда по-добър от тях!“

Много вероятно. Но сега играта е усложнена до такава степен с изисквания за височина, скорост и пъргавост, че е много по-вероятно да ви стъпчат — дори и такива като „Клиперите“ от Лос Анджелис.

Точно затова тези арогантни, надути копелета правят милиони. Професионалните баскетболисти са успели да специализират играта до степен такава, че само те да могат да я играят.

Елитът прави същото с нас. Навсякъде по света.

Така че накрая ние да сме тези, които да ги питаме: „Искате ли и пържени картофки?“

 

 

След като тренираме глупостта си в продължение на векове, възможно ли е все още да се намерят оригинални начини човек да направи нещо наистина тъпо?

Абсолютно възможно. Правим го непрекъснато.

Един мъж в Южна Калифорния си зяпал през телескопа по посока на плажа. Внезапно забелязал на пясъка розов корвет. Колата всеки момент е щяла да бъде погълната от настъпващия прилив. Притеснен, че вътре може да има някой, той се обадил в полицията.

Ченгетата не открили никаква кола на плажа — нито розова, нито корвет, нито каквато и да било друга.

Когато се качили по склона към къщата на човека и погледнали през неговия телескоп, веднага проумели онова, което мъжът очевидно не успял — той бил фиксирал телескопа си върху пластмасова количка, забравена на пясъка от някое дете.

 

 

Кои са по-тъпи — мъжете или жените?

Само мъж може да бъде дотолкова тъп, че да задава подобен въпрос.

Жените просто наблюдават постигнатото от мъжете по време на господството им над света и са напълно наясно, че те не биха причинили чак такъв хаос.

Но все пак, ако жените бяха чак толкова много по-умни от мъжете, защо тогава не са ги съборили от власт?

Отговорът вероятно се крие в следната статистика на разделите: след развода си 58 процента от мъжете твърдят, че са по-щастливи, а при жените процентът на намерилите най-сетне щастие е 85!

 

 

Религиозните хора по-умни ли са от нерелигиозните?

Повечето от религиите са единодушни в преклонението си пред един върховен Бог, който е създал Вселената и изисква от своите последователи образцово морално поведение.

И в името на този единствен Бог и неговите високи морални стандарти вярващите от всички религии се избиват образцово един друг векове наред, та и до ден-днешен.

И всички призовават тези спираловидно нарастващи кланета да бъдат прекратени в името на Бога.

Те обаче никога не спират.

Мирът представлява временно прекратяване на огъня, по време на което отделните страни презареждат.

Как можем тогава да обясним това упорство за продължаване на безкрайните кланета на децата на Бога в името на любящия Бог, който изисква края на кланетата?

Както се оказва, напълно естествено.

Всичко е в разликата между истинската религия на единствения Бог, повела битка срещу злите езичници, поклонници на фалшивия бог.

Ние сме от първите. А те са от вторите.

Всичко е точно така през цялата история и от всички страни по посока на средата. Всички са еретици в очите на другите.

Дали някъде, в някоя друга галактика съществува една-единствена религия, където извънземните действително познават Бога и почитат Вселената по някакъв друг начин, различен от опитите да я унищожат?

Не и ако Бог ги е сътворил по наше подобие.

 

 

Дали лотарията е възможно най-тъпият начин да се освободиш от излишните си пари?

В никакъв случай. Веднага ще измислим някакъв още по-тъп начин — само да изчакаме „умните глави“ да приключат с изследванията си.

Междувременно лотариите и подобните на тях игри комбинират две от най-типичните човешки слабости: склонността към хазарт и рекламите.

Дали всяка държава примамва хазартно настроените си граждани с един и същ по смисъла си лозунг: „Не можете да спечелите, ако не играете?“

Както и при повечето реклами, най-добрата печалба носи залагането срещу самия залог. Защото единственото вярно нещо за лотарията е, че не можеш да загубиш, ако не играеш.

Шансовете да спечелите джакпота от лотарията са толкова нищожни, че ще спечелите много повече, ако съберете всички пари, които имате, сложите ги в един чорап и го връчите на първия непознат на улицата с думите: „Вземи тези пари. И ако по някаква случайност успееш да направиш с тях 10 милиона долара, намери ме и ми дай един милион. Става ли?“

Не се налага даже да бъдете добри по математика, за да сте наясно, че не можете да спечелите от лотарията. Държавната лотария се ръководи от правителството. А кога за последен път някой е успял да надхитри правителството по какъвто и да било начин?!

Ако човек можеше да печели лесно пари от лотарията, то богатите първи щяха да се включат в играта. А те не го правят. Те просто отлитат за Лас Вегас, където също не могат да направят пари, обаче там поне ги карат да се чувстват значими. Кога за последен път минимаркетът във вашия квартал ви е накарал да се чувствате значими, задето сте си пропилели парите за прясно мляко, за да си купите няколко лотарийни билета?

 

 

Кои са по-тъпи — съдиите или адвокатите?

Отговорът на този труден въпрос ще оставим на съдия Търман Арнолд, който се оттегли от Апелативния съд на САЩ и се върна към частната си адвокатска практика. Той казва: „Бих предпочел да разговарям със сборище от тъпи идиоти, отколкото да ги слушам.“

 

 

Дали е проява на здрав разум да се вслушваш в чужди съвети?

Ето ви единственият съвет, в който трябва да се вслушвате: Никога не се вслушвайте в чужди съвети!

Звучи малко като съвет, обаче не е съвет. Това е парадокс, а единственият смисъл на всеки парадокс е, че той просто не може да бъде следван.

Възможно е и да съществува някакъв съвет, който си струва да бъде послушан. За съжаление той не е от вида съвети, които хората обичат да раздават.

Почти всеки, който отлично знае какво прави, предпочита да си трае. Ако сподели опита си, то тогава всички ще разберат онова, което той знае, и то повече няма да бъде интересно.

 

 

Кои са по-умни — тъпите зверове или тъпите хора?

Президентът Джон Тайлър погребал любимия си кон, а на надгробната му плоча изписал следните думи: „Тук лежи тялото на моя добър кон — Генералът. В продължение на 20 години той ме носеше вярно на гърба си и през всичкото това време не допусна грешка нито веднъж. Де да можеше и господарят му да каже същото!“

Хората често оказват почит на домашните си любимци и на други зверове, които са натоварили с грижите си. Засега нито едно животно не е оставило епитафия за човек.

 

 

Кое е по-умно — да се опитваш отново и отново или да напуснеш, докато си още на върха?

Когато кажем „Напускай, докато си още на върха“, всъщност имаме предвид „Напускай, докато си започнал да слизаш, но преди да си стигнал чак до дъното“.

В интерес на истината човек никога не може да бъде на върха. През целия си живот той е почти там. Точно затова реалистите са измислили понятието за моралната победа и за оспорваната победа — с надеждата да забавят скоростта на пропадане.

И все пак, ако продължаваш да се опитваш отново и отново, имаш много по-големи шансове да затънеш още по-дълбоко, изнамирайки все нови начини да загубиш, отколкото ако напуснеш, докато още не си успял да стигнеш съвсем до дъното. Начините да загубиш винаги са повече от методите да спечелиш.

Точно на това се гради и стратегията, водеща до победа — поощрявайте хората да опитват отново и отново, а после се отдръпнете и се наслаждавайте на падението им.

А когато настъпи и вашият миг да се включите, вие вече ще знаете какво да избегнете и затова ще имате много по-големи шансове да дръпнете отрано напред — през което време бихте могли да предложите на своите опоненти възможност за морална победа, така че да се чувстват добре, че напускат, преди да са стигнали чак до дъното.

А когато направите победените си опоненти щастливи, следващия път те ще бъдат много по-склонни да приемат и спорното поражение.

Намирането на все повече хора, задоволяващи се от моралните победи, е най-сигурният път към вашия триумф.

 

 

Кой е по-тъп — кретенът или идиотът?

Кретенът е онзи, който ви задминава безразсъдно отдясно, докато идиотът е човечецът пред вас, който кара толкова бавно, че ви принуждава да го задминете безразсъдно отдясно.

Или май беше обратното?

Дотолкова сме свикнали да кръщаваме с прозвищата „кретени“ и „идиоти“ всички хора, които ни се изпречат по някакъв начин на пътя, че напълно сме забравили, че някога тези думи са били медицински термини.

Според тях идиотът е възрастен човек, който има ум на тригодишно дете. Кретенът се справя доста по-добре — той има ума на осемгодишен хлапак.

Огледайте се. Ако откриете около себе си достатъчно кретени с умове на осемгодишни хлапета, значи вероятно живеете в университетско градче.

 

 

А какво ще кажете за Харвард и Станфорд? Невъзможно е да има по-умни места от тях, нали?

Или поне те ни карат да мислим така.

За целите на експеримента изпратихме на сто професора от Харвард и на сто професора от Станфорд писмо със следния текст:

„Аз пиша книга за глупостта и интелигентността и затова си помислих, че вероятно и вие бихте искали да се включите, като отговорите на следния въпрос: Какво е най-глупавото нещо, което сте правили?

Моята теория е, че истински интелигентните хора са забележителни и в глупостта си.“

Получихме следните отговори:

От Харвард — 2 броя.

От Станфорд — 1 брой.

От харвардския професор Дж. X. X. Уайлър дойде следният отговор:

„Само отговорът на този имейл би ме изстрелял далеч напред във вашия списък.“

От станфордския професор Том Уосоу:

През 1982 г. бях поканен да изнеса доклад пред Международния конгрес на лингвистите в Токио. Съгласих се да изнеса и още няколко лекции в други японски университети.

Вечерта преди заминаването ми съпругата ми ме попита дали имам нужда от виза за Япония. Аз бях убеден, че нямам.

На следващия ден, когато се явих на гишето за регистрация на аерогарата, момичето ме уведоми, че не мога да се кача на самолета, защото нямам виза. Посъветва ме да отида в японското консулство в Сан Франциско още този следобед (беше петък и консулството щеше да бъде затворено през целия уикенд) и да ги убедя да ми дадат експресна виза.

И тъй като очевидно щях да изпусна полета си, трябваше да отида до централното бюро на авиокомпанията и да се пререгистрирам. Замислих се и реших, че шансовете да свърша всичко това само за един следобед са толкова нищожни, че по-добре да се откажа от цялото пътуване.

Излязох от терминала като замаян и се качих на първия автобус, изпречил се пред очите ми. Когато автобусът излезе на магистралата, зави на север (към Сан Франциско), а не на юг (към дома ми в Пало Алто), както бях предполагал.

Когато се озовах в Сан Франциско, казах си, че така и така съм там, мога да проверя дали няма да е възможно и да получа визата, и да си сменя резервацията за полета. За моя най-голяма изненада успях да свърша и двете неща само за един следобед и така заминах за Япония само с един ден закъснение.

Този инцидент може да послужи като пример за едно съществено нещо в моя живот, което никога не е престанало да ме удивлява — моят късмет. В този случай аз извърших две наистина много глупави неща (не си изкарах навреме виза и се качих на погрешен автобус), а те повече или по-малко се взаимоизключиха!

От харвардския професор Николаас Дж. ван дер Мерве:

Израснах в Южна Африка и съм работил на терен почти по целия свят. Един колега ме описва като най-подходящият човек за живот на гадно местенце на някой чужд континент, макар че не всички ще се съгласят с него. Както и да е. Аз съм в състояние да управлявам почти всяко превозно средство, обикалял съм горното поречие на Амазонка и Ориноко (както и блатата Окаванго) в първобитни канута и от опит знам кои превозни средства могат да пресекат Африка от север на юг с относително голяма вероятност за успех.

А сега ето ме тук, живеейки в къщичка сред дърветата близо до Конкорд, щата Масазузетс. Пощенската ми кутия е на половин километър от дома ми, а за да стигна до нея, трябва да обикалям цялата собственост на съседите.

Една неделна сутрин миналата зима аз сложих кафето и слязох по алеята, за да си прибера вестника. Това означаваше да се опаковам в халата си и с незавързани обувки да седна зад волана на маздата си пикап.

Стигам си аз до пощенската кутия и откривам вестника на земята. Затова завивам с пикапа и спирам точно до вестника. Отварям вратата и се протягам, за да го вдигна, поставил крака върху съединителя и спирачката.

Изпадам от пикапа. Загрялата в студа машина си тръгва самичка. Приближава се заплашително до оградата на съседите, после се втурва през моравата им и завършва в техния поток, където спира.

Междувременно аз тичам презглава към моето безценно превозно средство, обаче калта край потока ми всмуква обувките. Накрая все пак успявам да си ги взема обратно и се качвам в пикапа.

Точно в този момент двигателят на маздата най-сетне решава да покаже какво може наистина (за първи път през живота си), аз се измъквам от потока, вдигам си вестника и се прибирам по живо, по здраво.

Налага се да обясня проблема на съседите. Няма проблем — парите оправят всичко. Ала моите колеги, които също работят на терен, не приемат така лесно нещата. „Къде точно казваш, че са ти били краката?!“ — не ме оставят те.

Очевидно 197-те останали учени професори от въпросните изтъкнати университети никога през живота си не са вършили нищо глупаво. Или поне се надяват, че ще им повярваме.

Защо хората, които са инвестирали в своята интелигентност, се страхуват да признаят и своите грешки, глупости и провали? Да не би да се притесняват, че ако ги възприемем като обикновени човешки същества, това ще обезцени техния ум — така, както богатите се притесняват за пари, макар че вече си имат достатъчно?

Целта на този експеримент не бе да поставим в неудобно положение малцината професори, които се съгласиха да вземат участие, нито пък останалото мнозинство, което участва, отказвайки да вземе участие.

Признанията на малцината храбреци са предназначени да успокоят всички нас, като ни помогнат да си дадем сметка, че интелигентността и глупостта не са взаимно изключващи се характеристики, а напротив — напълно съвместими.

Щом и на най-умните сред нас се случва да се държат като идиоти, то ние останалите не би трябвало с такава лека ръка да се самобичуваме за глупостите си.

Вместо това си струва да се замислим дали да не подадем молби за преподаватели в Станфорд и Харвард.

 

 

Дали е по-умно да казваме на хората как се чувстваме наистина, или да си траем?

Когато хората казват: „Кажи ми как се чувстваш“, онова, което имат всъщност предвид, е: „Стой мирно и не дишай, докато ти разкажа как се чувствам наистина.“

Споделянето на най-съкровените мисли е умен ход единствено ако се намирате в час по психология в колежа и се опитвате да го превърнете в рап сесия, така че да ви пишат готина оценка сега и веднага, без да ви се налага да се потите над нова курсова работа.

Чувствата са като телесните миризми. Всички ги имат, но човек би предпочел съседът му да си ги прикрива колкото е възможно по-добре.

Виж жалването е съвсем друга работа.

Оплакванията и вайканията са все стратегии, които могат да бъдат приложени почти във всяка ситуация. За разлика от чувствата, оплакването притежава едно безспорно предимство — колкото повече си скубете косите за това, колко отвратителен е животът, толкова по-дълго ви оставя Господ да живеете, защото вижда, че схващате намека му.

 

 

Въпреки многобройните доказателства в полза на противното, защо продължаваме да настояваме, че сме умни?

Хората се нуждаят да се изживяват като умни, защото това ги кара да се чувстват в безопасност — сякаш щом разполагаш с необходимата доза ум, ще можеш да се справяш безпроблемно с всички житейски неприятности.

Въпреки обезопасените срещу деца капачки на нашите лекарства и въпреки застрахователните агенти с гигантски меки ръце, ние не сме в безопасност в свят, предлагащ ни повече динени кори, отколкото ласки.

Ако не се изживяваме като достатъчно умни, за да се справяме със заместник-началниците, озоновата дупка и телефонните сметки, цивилизацията — такава, каквато искаме да я познаваме — ще се срути. А това задължително се случва с нещата, които никога не са достатъчно умни, за да имат силите дори да се срутят.

Усещането за наличност на интелект работи като защитно одеяло. Ако не сме умни, веднага ще си дадем сметка, че сигурност не съществува, че цивилизацията е като козирка на автобусна спирка — може и да те запази сух от дъжда, обаче ти не можеш да останеш завинаги под нея.

Всъщност ние сме достатъчно интелигентни, за да залъгваме единствените хора, които се налага да залъгваме в това — себе си.

 

 

Живеем в сложен свят. Не е ли сложността признак за интелигентност?

Всички велики религии и духовни традиции по света ни водят по пътя на простотата. Много от тях изтъкват недвусмислено, че човек не е в състояние да познае просветлението, докато не се отърве от светските си щения и обсебености. Да, да — това включва и дистанционното в ръката ви!

 

 

А бе, вие да не бъркате мъдростта с интелигентността?

Само общество, което не притежава достатъчно мъдрост, би настоявало така упорито, че е интелигентно.

 

 

Значи е умно да бъдеш мъдър, а?

Не и ако работите, за да оцелявате.

Корпорациите предпочитат хора, които ги бива да натискат разни бутони и се оставят техните бутони да бъдат натискани.

Различните предприятия и фирми не биха желали служителите им да се стремят към мъдростта като своя крайна цел, освен ако постигането на състоянието на помъдряване не е обозначено в списъка с целите и средствата на фирмата, вероятно подточка 47.3 (за повече подробности — обърнете се към прекия си шеф).

 

 

Значи все пак има фирми, които търсят мъдростта, така ли?

Има фирми, които търсят консултанти по мъдрост, защото вече са изчерпали консултантите по мениджмънт, консултантите по пълноценно използване на времето, консултантите по разрешаване на проблеми и дори консултантите по координиране на консултанти.

Обръщат се към консултанти по мъдрост, защото са им останали пари от бюджета за консултанти и защото си дават сметка, че ако върнат излишните пари в общия фонд на компанията, на следващата година ще се окажат с много по-ограничен бюджет.

 

 

Но тези консултанти не ни ли учат всъщност на мъдрост?

Мъдростта не може да бъде преподадена. Тя може само да се научи.

Всеки треньор по бейзбол може да ви каже как да ударите топката. Обаче вие никога няма да можете да изпълните удар, ако не застанете на определеното за целта място и не започнете да се упражнявате с бухалката.

 

 

Никой не обича да живее в пренаселените градове, но въпреки това милиони хора по света се стичат в най-пренаселените: Ню Йорк, Манила, Шанхай, Кайро, Париж, Бомбай. Защо тези хора не са достатъчно умни, за да се преместят на друго място?

Защото чакат съседите наоколо да поумнеят и да се преместят на друго място. И тогава техните любими градове няма да бъдат толкова пренаселени.

О, Париж, Град на светлината! Такъв прекрасен град, наистина! Защо да не натъпчем вътре още един милион души?!

Ала няма ли така всички да започнат да се чувстват нещастни в този град?

Не и ако непрекъснато им повтаряме: „О, Париж, Град на светлината!“

По този начин контрираме всеки свой умен ход, като правим прекалено много подобни ходове. На света не съществува нищо добро, което да не може да бъде опорочено.

Пренаселеността не е само глобален проблем — тя е маркетингово решение.

 

 

От какви хора са основани Съединените щати — от умници или от кретени?

Първият европеец, който се натъкнал на континента Америка, решил, че е стигнал до Индия. Така че, началото не е особено обещаващо.

Следващата група от второстепенно мобилни европейци били наречени „изследователи“, защото никой не издига статуи на плячкаджии, което е превод от индиански на понятието „Ето ги онези загубеняци с големите кораби, идващи да откраднат, всичко, което не сме успели да заковем. Срамота! Как не успяхме да измислим гвоздеите, преди тези идиоти да ни се навлекат на главите?!“

Местните жители — и умни, и глупави — си живеели тихо и кротко на континента Америка (или „Нашето място“, както тогава го наричали те, блажено самозаблуждавайки се), без да се нуждаят от гвоздеи, за да се разбират помежду си.

По телепатичен път те изпратили до Европа посланието, че Земята е плоска — с надеждата да задържат европейците далече от полата си.

Не се получило. Жаждата за плячка се оказала прекалено силна. Изследователите нямали нищо против да рискуват изпадане от ръба на Земята, което си било пак по-добре от това да си беден в Европа.

Плячкаджийството е признак на интелигентност, защото то е в състояние да прозре, че даденото правителство не е достатъчно силно, за да спре плячкаджиите, поради което самите плячкаджии могат да се превърнат в новото правителство и да създадат нова система на управление — така че, давайте да грабим каквото можем, защото иначе ще вземат да издигнат статуи на следващите!

Онези първи плячкаджии отнесли откраднатото си имане в Европа, защото местните жители проявили престъпната небрежност да не построят универсални магазини на континента Америка.

Връщането в Европа обаче не било кой знае колко интелигентен ход, защото наемите били станали още по-високи и само малцина плячкаджии успели да запазят задълго плячката си, когато се озовали там, скоро установявайки, че на Стария континент ги очакват още по-хитри от тях плячкаджии. Ала нямало как — щат не щат, те били принудени да се върнат, защото в Новия свят така или иначе нямало какво да се купува.

Ако обаче е имало, първите изследователи със сигурност са щели да останат, всички в Европа са щели да приемат, че те са изпаднали от ръба на света и в Америка сега щяха да се хранят в „МакДжеронимо“, а в неделя да гледат по невидимата тръба „Националната лига по северноамериканска топка“ вместо „Националната футболна лига“.

Следващата група, изтърсила се на континента Америка, включвала четиримата праотци: Британците, Испанците, Французите и Разни-разнообразни.

Тези хора със сигурност имали мозък, защото създали далеч по-ефективен метод за плячкосване — „не мърдай от Новия свят и открадни всичките му богатства, без да даваш дори и троха на местните плячкаджии“. Колониалните майстори по политическо извъртане нарекли тази икономическа теория „Американска революция“.

Местните жители били прекалено умни, за да вършат всичката онази къртовска работа по цялото предприето от плячкаджиите миниране и обезлесяване, защото до този момент се били справяли страхотно и без него.

Затова на шефовете се наложило да внесат от чужбина работно стадо, което те попълнили, като започнали да преследват бедняците на Европа с цел до такава степен да вгорчат живота им, че да ги накарат да напуснат.

Този план се радвал на променлив успех. Оказало се, че мнозина от бедняците на Европа вече били свикнали да си бъдат нещастни и предпочитали да бъдат преследвани в собствените си градове и държави, отколкото да бъдат подкарани на заколение в Съединените американски щати.

И когато шефовете не успели да съберат достатъчно бедна работна ръка от Европа, с чиято помощ да разработват богатите ресурси на Америка, те обърнали ведър взор към Африка. Работната сила заприиждала и те започнали да й дават минималната работна надница — паница вкисната манджа.

Сега, когато робството вече е премахнато, минималната работна надница за отвратителна работа е точно толкова, че да стигне за паница вкисната манджа на ден.

Следователно отговорът е следният: Съединените американски щати са основани и от умници, и от кретени — и двата подвида — в изобилие.

 

 

Какво й е толкова умното на престъпността?

Ежегодно в Съединените щати се извършават хиляди въоръжени грабежи. Тази сфера на дейност в последно време дотолкова се пренасели, че въоръжените обирджии се принудиха да се обират един друг.

В цялата история на държавата Исландия е регистриран един-единствен въоръжен грабеж.

Налага се да пообразоваме въоръжените обирджии в Съединените щати, така че да станат достатъчно умни, та да ходят да си грабят на воля в Исландия, където няма конкуренция в тази професия.

 

 

Глупаво ли е да държим вкъщи оръжие?

Зависи. А възнамерявате ли да държите и куршуми при пушката?

Ежедневно в Съединените щати загиват по трима американци, убити от оръжията в дома си. Това са три къщи на ден, в които хората автоматично си дават сметка, че е щяло да бъде по-разумно да се отърват от пушките и пистолетите си.

От друга страна, един американец на ден става жертва на произшествия във ваната. Следователно крайно време е да поумнеем и да се отървем и от ваните!

 

 

Как е по-разумно да се оженим — по любов или за пари?

Някои от коренните жители на Америка имали някога изключително разумно социално устройство — на богатите и силните било забранено да се женят за също толкова богати и силни като тях. Богатите били длъжни да си вземат половинка от бедно семейство.

В рамките на тази система не съществувал нито един племенен изпълнителен директор, изкарващ хиляда пъти повече от всички останали, а хората на дъното знаели, че няма да останат вечно на дъното.

И тези разумни племена били изтрити от лицето на континента от придошлите пуритани, които пристигнали, проповядвайки свобода — която свобода те постигнали, като унищожили всички останали.

Европейците пък си имали брачна система, която се превърнала в световен стандарт — богатите и силните могат да се женят за когото си пожелаят. А бедните и безсилните могат да се женят за когото си пожелаят, когото богатите са отхвърлили.

Но да се върнем към вас.

Ако се ожените по любов, не се косете — ще ви мине. Хората, които са влюбени, с течение на времето вече няма да бъдат влюбени.

Следователно по-разумно е да се ожените за пари, стига да помните добре първото правило на проститутките — първо парите, а после останалото.

Веднага щом се ожените за пари, ще бъдете изтъргувани — по същата причина. Да бъдеш богат означава никога да не ти се налага да се питаш: „Дали ще мога да си позволя новия модел — онзи, с по-бляскавите екстри?“

И докато бракът за пари е по-умен ход от брака по любов, трябва да признаем, че не е и чак толкова умен. Ако се ожените по любов, то сте обречени да разлюбите. Ако се ожените за пари, то сте обречени да бъдете изритани.

Не може да няма и по-умна система, нали?! Има! Но за да се разведете, първо трябва да се ожените, нали така?!

Ако не сте женени, можете да се влюбвате в когото си пожелаете и в колкото души си пожелаете, без да се притеснявате дали точно това е човекът, за когото трябва да се жените. Няма такъв човек, за когото трябва да се омъжите — има само такъв, за когото се омъжвате!

Ако човекът, в когото сте влюбени, все пак настоява за брак, отлагайте. Отлагайте като невидели! Отлагането е стратегия, признак на интелигентност — върховен начин за разрешаването на всички проблеми. Накрая и двамата ще се разлюбите и въпросът ще се разреши от само себе си.

Що се отнася до парите, ако сте толкова умни, за колкото се мислите, не се женете или омъжвайте заради тях! По-добре излезте и сами си спечелете. Тогава ще разберете на свой гръб какво е чувството, когато някой иска да се ожени или омъжи за вас само заради парите ви.

 

 

Трябва ли да се стремим към самоусъвършенстване? Или то е само загуба на време?

Всичко е загуба на време.

Годишно половин милион американци се подлагат на козметични операции, за да подобрят външния си вид.

Огледайте се. Виждате ли около себе си половин милион по-добре изглеждащи хора? Невъзможно.

 

 

Могат ли тъпанарите да се наслаждават на живота?

Налага се да си тъп, за да се наслаждаваш на живота. Защото ако си прекалено умен, веднага ще прозреш пробивите в стратегията.

Смъртта слага край на всяко продължително забавление.

Болестите, нараняванията, маниите, тиранията, потискането, депресиите, регресиите и груповите сесии — всичко това са пробиви в стратегията на живота, който при първоначалния си замисъл е гласял простичкото: „Бъди свободен! Наслаждавай се на дните си!“

За това не е необходим кой знае колко ум.

Интелигентността винаги слага прът в колелото на насладите, защото интелектът подлага на анализ всичко около себе си. Какво значи наслада? Какво е истинска наслада? Как мога да разбера дали наистина се забавлявам, или просто си въобразявам, че се забавлявам? Какво имам предвид под понятието „забавление“? Какво имам предвид под понятието „живот“? Какво имам предвид, когато се питам какво имам предвид?…

Междувременно тъпанарят отсреща си кара готината кола през нечия морава, сложил ръка през рамото на някоя готина мацка, а мозъкът му върви успоредно с ръката.

 

 

Какви стават хората — по-умни или по-тъпи?

Умните хора стават по-умни, което прави нас, останалите, да изглеждаме по-тъпи в сравнение с тях. Колкото повече се вдига летвата, толкова по-категорично всички в Съединените щати се превръщаме в нация от слабоумници.

Някога умните хора са поглъщали доброволно отварата от отровния бучиниш за доброто на идиотите в обществото си. Те са се оставяли на простаците да ги горят на клади, тъй като така и не са успявали да убедят безмозъчните пиромани, че умението да мислят не ги превръща автоматично в еретици.

Обаче умните поумняха. Те ни натикаха в пренаселените градове, така че сега ни се налага доста да се позамислим, преди да издигнем клади.

Те ни убедиха да плащаме за докторските им дисертации в Станфорд и Масачузетския технологичен институт, така че после да могат да си живеят живота като учени инженери и адвокати.

Те управляват корпорациите, които управляват света. Вече никой не ги нарича еретици, защото сега те контролират компютърните програми, които управляват машината за категоризация на еретиците.

Ала как така тези умници успяха да обърнат вятъра в своя полза, превръщайки се от преследвани в господарите на света?

Овладяха изкуството на умиротворението.

Хората, които не могат да се похвалят с особени умствени заложби, са доволни и предоволни да бъдат оставяни на спокойствие в емоционално неутрална свинска каша. Умниците пък се научиха как да пускат кашата в масово производство — така, както Хенри Форд се научи как да произвежда евтини коли.

През мрачното Средновековие господарите на света умиротворяваха и успокояваха не чак толкова надарените умствено, като ги подлагаха на масово изтребление. С настъплението на Просвещението онези от умниците, които не успяваха да направляват ефективно масовите кланета, измислиха по-интересни развлечения — джаджите.

Сега те ни успокояват и умиротворяват с видео и DVD плейъри, със сънотворни и антидепресанти, с Интернет, със зрелищни спортове и големи универсални магазини.

Някога Мускулестите тъпанари изпитваха удоволствие да прекършват вратовете на умниците. А съвременните Мускулести тъпанари изпитват удоволствие да сърфират през каналите на телевизора посредством дистанционното. Телевизорът превръща бардака на тъпанарите в рай, а дистанционното им дава усещане за контрол над едно приказно царство — единственият контролируем рай, до който те ще могат да се докопат до края на мизерния си животец.

Ръцете, заети с масажиране бутоните на дистанционното, надали ще ги засърби да чупят вратове.

От време на време обаче Мускулестият тъпанар се надига от диванчето си, защото го е засърбяло да удари нещо. Но и на това умниците са му намерили цаката — начин да неутрализират мускулите на тъпанарите, като ги убиват от разстояние. За подобно стълкновение сила и смелост не са нужни.

В онези далечни дни на мечовете светът се е ръководел от широките рамене и големите бицепси, докато умните слабаци са се скатавали по ъглите, изчислявайки степента на несправедливост, характеризираща неминуемата им смърт.

Ала големите мозъци си отмъстили, научавайки се как да избиват големите мускули с хиляди и хиляди само с едно натискане на копчето. Не че са се нуждаели особено много от въпросния бутон. Можели са да използват и лост. Обаче лостовете имат един недостатък — изискват наличието на мускули.

Що се отнася до еволюцията на интелекта на Мускулестите тъпанари, тя се направлява строго и старателно от големите мозъци. Те винаги са нащрек — при всяка заплаха от пробив в системата те веднага пускат на пазара поредната джаджа, за да умиротворят неспокойните.

Така получаваме DVD плейърите, мобилните телефони, сърфиращите из мрежата компютри — и всичко това придружено от преподробни указания за употреба, които подкопават окончателно усилията на видиотените тъпанари да се пообразоват, като им доказват непрекъснато, че и без това никога няма да могат да схванат как работи това и как работи онова. Ще трябва да се задоволят да се разплуват на диванчетата си и да натискат бутони.

Сега само чакаме големите мозъци да измислят бутон, който автоматично предизвиква ерекция и оргазъм. Тогава Мускулестият тъпанар няма да стане дори за да си вдигне Малкия мускул.

 

 

Кои са по-умни — демократите или републиканците?

Демократите знаят, че богатите няма да гласуват за тях, с изключение на някоя и друга филмова звезда, страдаща от мозъчна дезориентация. Републиканците пък знаят, че бедните няма да гласуват за тях, с изключение на оня образ от Кливланд, дето още не му е просветнало.

Затова и двете партии работят по средата.

Републиканците се стараят да убедят средната класа, че ако държавата не се ръководи от републиканци, демократите ще ги превърнат в бедняци. Демократите пък се стараят да убедят средната класа, че никой никога няма да ги направи богати.

Следователно единствените интелигентни политици — било то републиканци или демократи — са онези, които губят изборите. Веднъж излезли от управлението, те ще ви оставят на мира — а това е най-интелигентният изход, на който можем да се надяваме.

 

 

Справянето с трудностите в живота не предполага ли поне малко наличието на интелигентност?

Пещерните хора не са имали електронни бележници. Нито пък адвокати.

Човек би си помислил, че това ни определя като по-умни — фактът, че можем да се справяме с невероятно комплицирани ситуации всеки божи ден.

Обаче варварите пък не са разполагали с психоаналитици. Никой не е подтиквал водача на хуните Атила да не се срамува и да даде воля на чувствата си. Защото такива като Атила са си изразявали чувствата пределно ясно.

И като можем да боравим с компютри и да лавираме безпроблемно из лабиринта на самоусъвършенстването, ние се изживяваме като хора с по-съвършени мозъци.

Да не би да си мислите, че е много лесно да управляваш орда неуправляеми хуни и с тяхна помощ да завоюваш света?!

Не че ние не продължаваме да ревем като варвари, когато контролните ни чипове внезапно излязат от строя. А после овладяваме сложни начини за опростяване на живота си, та да можем да се чувстваме добре със себе си всеки втори четвъртък от месеца от 2:40 до 3:05 следобед.

Познанието кой точно бутон да натиснем не ни определя автоматично като по-умни. То просто ни определя като по-квалифицирани в натискането на бутони.

 

 

Кое е най-глупавото нещо, което човечеството си е навлякло?

Измисляйте оръжия и ги използвайте. Оръжията превръщат неудачниците в убийци.

Преди огнестрелните оръжия, когато човек е искал да убие някого, той е трябвало да застане очи в очи с него, в обсега на ръката му — което изисквало наличието на кураж, умения, сила и късмет.

Огнестрелните оръжия променили основните правила на убиване, превръщайки постулата „Ти ще можеш да убиваш, ако можеш“ в новата максима: „Ако можеш да го уцелиш по-отдалече, отколкото той теб, значи ще можеш да го убиеш, преди той да е убил теб.“

А днес разполагаме с пилоти, които си хвъркат на два километра в небето над главите ни и избиват хиляди, които никога не успяват да видят, а вечер се прибират вкъщи и се тъпчат с неща, произведени на десет хиляди километра от тях, за да станат отново на сутринта и да поизбият още няколко хиляди безлики хора, които скоро така и така ще останат без лица.

 

 

Човешките същества могат да предугадят настъпването на проблемите и да разрешат една криза, преди да е настъпила. Този уникален предсказателен интелект не ни ли прави в такъв случай по-специални?

По същия начин, по който жирафите се изживяват като специални, защото имат дълги вратове. Всички ни зяпат, ала това в никакъв случай не означава, че при последното преброяване ще излезем победители.

Наред с безспорните си способности да анализираме и да се подготвяме предварително за бедствията ние притежаваме в равна степен и талант за погрешни изводи.

Предприемаме хитроумни маневри за избягване на бедствието, които автоматично ни запокитват по пътя на още по-големите бедствия. Полагаме началото на нови кризи, които иначе нямаше да ни сполетят, ако не се бяхме опитвали да предотвратим кризите, чието предстоящо избухване уж бяхме предвидили.

Най-великите аналитични умове от началото на двадесети век ни уверяваха, че ако обединим държавните си банди и победим бандата на Германия през Първата световна война, ще сложим завинаги край на войните.

Тази предсказател на стратегия за предотвратяване на кризи успя дотолкова, че да положи началото на още по-унищожителна война за човечеството само двадесет и пет години по-късно.

Когато четем в Библията, че кротките, покорните и хрисимите ще наследят света, в неутолимата си суета веднага се пъчим, че точно ние сме хрисимите, въпреки че човешката раса е най-арогантният убиец, създаван някога от силата на живота.

Истински кротките, които ще наследят света, като ни надживеят, не са в състояние да предвидят бъдещето — пък и не им трябва. Погледнете под краката си. Те се разбягват по тъмните ъгли и са удивително трудни за стъпкване.

Ако хлебарките можеха да се смеят — или пък имаха основание да го правят, — сега те със сигурност щяха да се заливат от смях. На нас.

 

 

Ама нали човешката раса е родила Платон, Шекспир, Емерсън? Как тогава може да се твърди, че не сме умни?!

Емерсън ли? Този не играеше ли за „Ред Сокс“? Ама че тъп въпрос, бе, човек! И колко точки отбелязахме?

Замислете се за онези 99.9 процента от същата тази човешка раса, родила въпросните велики мислители; онези 99.9 процента, които никога нито са чували за тях, нито са чели творбите им, а още по-малко пък — да са споделяли техните идеи. При все това те някак си успяват да тикат жалкото си съществувание, изчерпващо се с бруталната болка и бруталните удоволствия, без да намират никаква причина да търсят съветите на отдадените на философски умозаключения и лишени от бруталност единици.

Ако най-великите умове на човечеството могат да послужат за нещо в днешно време, то е единствено, за да развличат тийнейджърите, за да им минават по-лесно ученическите години. Защото без училище младежите щяха да бъдат принудени да навлязат в дебрите на студения свят много отрано — там, където ще страдат точно както страдат и техните родители, които са прекалено заети да си мислят, че независимо колко упорито се трудят, пак няма да насмогнат на нищо. Затова не им остава никакво време да се чудят дали няма да е по-добре да се допитат до вечната мъдрост на Платон или да приемат просветения съвет на Емерсън.

Абе, как точно е успял Айнщайн да оцелее? Няма начин да си е нямал някой таен съветник по борсовите операции! А пък ако Платон бе обмислил сериозно възможността да си купи солиден пакет акции, тогава със сигурност щеше да заслужи донякъде вниманието на останалите човешки същества.

 

 

Глупавите хора наистина ли са глупави? Или просто интелигентни, но по различен начин?

Докато нашето общество признава само на думи равенството, то този род празнодумие е максималното, до което може да си позволи да стигне човекът, надарен с власт. Никой никога не ни е обещавал равенство на умствените способности.

И все пак глупаците са почти толкова умни, колкото и умните, но това се дължи единствено на факта, че умните често не са чак толкова умни, за колкото се мислят.

За щастие парите на глупаците са точно толкова добри, колкото и парите на умниците. Политиците и стратезите по маркетинг с основание допускат, че могат да разделят глупавите от парите им много по-лесно, отколкото умните от техните пари, което само по себе си е достатъчно лесно.

Изобилно количество политически кариери се градят върху идеята за заковаване вота на глупаците, а пък умните нека си беснеят заради загубените възможности колкото си искат. А най-ефективните реклами са онези, които са насочени преди всичко към глупавия психографичен сегмент от потребителската тълпа.

Помните ли онази реклама за един тип, който е толкова тъп, че трябва да си направи бележка за пазаруване — иска една газирана вода — върху опакото на ръката си, защото когато влезе в минимаркета, той до такава степен се омайва от множеството стоки, че веднага забравя за какво е влязъл?

А после — о, ужас! — той си пъха ръката във фризера с кубчета лед, където е и газираната вода, и мастилото веднага се изтрива. Ето ти сега сериозна дилема! Обаче не се притеснявайте! В нашия магазин той ще се чувства като у дома си!

 

 

Дали глупаците ще разрушат целия наш свят?

Няма да имат този шанс. Това ще го свършат умниците.

Глупавите хора трябва да се къпят в успокоителните вълни на своето превъзходство, защото почти всички курвенски номера с катастрофален край в човешката история са дело на умниците.

Необходим е много мощен интелект, за да се създаде атомна бомба, която може да унищожи всички, на които сме бесни, заедно с всички други, които харесваме, а след тях и всички останали, които никога не сме срещали. А след като прозрем недостатъчността на нашите самоунищожителни приспособления, какво ще кажете да измислим и някое и друго химическо и биологично оръжие, което може да свърши същата работа, само че след като запрати човешките същества на друго ниво на съществувание, да остави след себе си само овъглените им телесни части — пък и всички знаят, че хлебарките не си падат особено много по метенето.

Ако глупавите хора искат да унищожат човешката раса, те ще грабнат по една тухла или камък и ще започнат да удрят по главата всеки, когото заварят — само че за свършването на цялата работа ще трябва да минат векове.

А умните хора са в състояние да приключат чистичко и прегледно само за няколко часа. Интелигентността може да се окаже нищо друго освен ефикасност, придружена от добра мотивация.

 

 

Как мога да позная, че съм глупав?

Не можете.

Ако сте глупав, значи сте прекалено тъп, за да го съзнавате.

Ако пък сте умен, значи безсъмнено сте достатъчно умен, за да се съмнявате в себе си.

Когато майка ви ви каже: „На мама умникът!“, препоръчвам ви да потърсите и второ мнение. Тя вероятно би ви казала същото, дори и да бяхте нечленоразделен идиот — което като нищо може и да сте, тъй като е невъзможно да знаете.

На специалистите със сигурност не може да се вярва. Ако ви кажат, че сте глупав, значи и те не са особено по-различни, щом го казват.

Ако пък ви кажат, че сте умен, нищо чудно и да ви лъжат. Защото така постъпват умните хора. Ако някой ви каже, че сте умен, по-добре се дръжте здраво за портфейла си.

Колежите са перфектният пример за прилагане на стратегията по квалифициране на хората като умни. Всяка година хиляди тийнейджъри получават писма от рода на:

„Вие сте един от малцината умни млади хора, приети в нашия колеж. Моля, изпратете 40 000 долара, за да покриете разходите си за първия семестър.“

Но дали хора, които плащат по 40 000 долара годишно, за да получат обучение, квалифициращо ги за работа, чрез която ще получават 20 000 долара годишно, могат да се нарекат чак толкова умни?

 

 

Ако съм глупав, трябва ли да се чувствам отвратително заради това?

В никакъв случай.

Състоянието на глупост има редица общи характеристики със състоянието на влюбеност, една от които е, че никога няма да ви се налага да се извинявате. А и само след пет години ще има да се чудите как сте могли да бъдете толкова глупав.

Свещеникът от „Ромео и Жулиета“ така и не се сети да се извини, че му е хрумнала брилянтната идея да даде на Жулиета нещо, чрез което ще се престори на мъртва, така че Ромео да се самоубие, а после тя да се събуди, да го види и също да се самоубие. Така че, вас кой ви бие по главата да се извинявате?!

 

 

Нали затворите са пълни с тъпоглави престъпници?

Отчасти вярно. Нашите затвори се населяват главно от два вида престъпници: глупавите и онези, които не са извадили късмет.

Затворническата управа обикновено разделя обитателите на изправителното заведение на опасни и не чак толкова опасни. По-просветените началници пък ги разделят и на пушачи и непушачи.

Ала всички пропускат най-главното. Затворите трябва да бъдат разделени на отделение за глупаци и отделение за каръци.

Когато глупаците и онези без късмет се смесят, умните каръци обучават глупавите, превръщайки ги по този начин в образовани и умни крадци. И когато излязат от затвора, те вече не са чак толкова глупави и следователно стават по-печеливши мошеници.

А ако са разделени, глупавите престъпници ще бъдат обучавани от още по-големи глупаци от тях, така че когато излязат в цивилизацията, ще бъдат още по-глупави. По този начин съществува далеч по-голяма вероятност да бъдат хванати, когато извършват следващото си престъпление — приблизително час и половина след напускането на територията на затвора.

А междувременно умните, но без късмет ще прекарат отредената си присъда, обкръжени от също толкова големи каръци като тях, което ще разшири границите на отчаянието на развития им интелект.

По този начин съществува далеч по-голяма вероятност да бъдат хванати, когато извършват следващото си умно престъпление — приблизително час и половина след напускането на територията на затвора. Защото когато нямаш късмет, колкото е по-умно едно престъпление, толкова по-големи шансове имаш да бъдеш хванат.

 

 

Щом така и така не можем да избегнем състоянието на глупост, не можем ли да сторим нещо, чрез което да намалим силата на удара?

Много просто — избирайте своя вид глупост изключително мъдро.

Преди двеста години Бенджамин Франклин — мъж, който обичал да гони хвърчила по време на буря, съветвал оплакващите се от новите данъци така: „Леността ни налага двойно по-големи данъци от тези, гордостта — тройно по-големи, а безразсъдството — четворно по-големи.“

Ако следваме формулата на Франклин, мъдрият трябва да пренебрегне гордостта и безразсъдството и да предпочете за свой вид глупост леността, по този начин намалявайки значително своето данъчно облагане.

 

 

Учените наистина ли са чак толкова брилянтни? Или просто прекалено суетни, за да се изживяват като брилянтни?

„Ако бях присъствал по време на Сътворението — заявил през дванадесети век крал Алфонсо Испански, — щях да дам на Бог няколко ценни съвета.“

Ние също. Например: не създавайте крале на Испания.

Алфонсо е бил един от първите модерни учени, отбелязали значителен напредък в ранните етапи от развитието на астрономията (или поне докато не се опитвал да прогони маврите от Испания).

С това свое предложение да работи като ретроактивен божи консултант обаче крал Алфонсо постулирал научна теория, която ще се сдобива с все нарастваща популярност през следващите седем века — че тъй като учените стигат до някои основни изводи за начина, по който сработва нашата Вселена, те могат спокойно да играят ролята на богове не по-зле от самия Бог.

Всъщност учените рядко откриват каквото и да било. Те по-скоро се спъват в нещо, което си е било там открай време. Талантът им да си присвояват заслуги за добрия късмет се изкачва към главите им, където те се самоубеждават, че имат пълното право да правят онова, което са способни да правят.

Точно поради тази причина учените превръщат теоретичните постулати за атомните взаимодействия в атомна бомба, която изграждат в името на доброто бъдеще на расата — ако не на човешката, то поне на расата на насекомите.

Мартин Клапрот не е „открил“ урана. Той си е бил там през цялото време, щастливо игнориран от всякакъв род хора, които не са искали да се появява Клапрот и да им дава добри съвети за нови и още по-ефективни начини за самоунищожение.

 

 

Преуспелите хора умни ли са или просто са извадили късмет?

Невъобразимо богатият Джон Пол Гети обяснява какъв е най-добрият начин да се забогатее чрез следната кратка сентенция: „Ставайте рано, работете яко, намерете нефт!“

Ако обаче изпълните стъпка номер 3, спокойно можете да игнорирате стъпки 1 и 2. И като привилегия, че сте били особено добър в стъпка 3, можете да окуражавате другите хора да работят яко, докато вие си спите до късно.

Фактът, че нашият биологичен вид е оцелял, представлява неимоверно голям късмет на фона на житейските превратности. Ние сме тук. Съществуваме. Вероятността е била в най-добрия случай едно на милион.

Може и да превръщаме живота си в пълен хаос, обаче ако оцелеем до края на това изречение, значи сме останали живи много по-дълго, отколкото сочи теорията на вероятностите. Докато вие си четете тези редове, милиони форми на живот, които имат не по-малко основания да се борят за оцеляване, са умрели. А милиони други са ги застреляли, докато си зяпали звездното небе и са си пиели бирата.

А тази планета можеше да бъде много по-различна, с милиони други по-различни истории, със седем хиляди други различни гени.

Затова всеки, който преуспее в живота чрез онова, което прави, трябва да постави късмета в началото на своя списък с причини. Най-големите богатства се трупат с много късмет.

Ала хората, които преуспяват, обикновено са и хората, които обичат да се кичат с лаври заради достиженията си.

И не пишат често книги за хора, които се кичат с лаври заради провалите си.

Преуспелите държат останалите хора да си мислят, че такова нещо като късмет не съществува. Защото те вече са го хванали за рогата и не искат и вие да го хванете — нали това ще ограничи техния дял!

Да се родиш в семейство на мозъчни хора, с пари и връзки — късмет. Да получиш добро образование, подходяща работа, привилегии — чист късмет.

А за нас, останалите — лотарийни билети. И да не забравяме да наглеждаме тротоара за онази чанта с пари, която някой някъде неминуемо ще изпусне и тя ще бъде за нас, нали?!

Но добрият късмет може да се обработи — както и всеки друг талант. Как? Чрез неизтощим, къртовски труд.

Което означава, че, за разлика от Джон Пол Гети, ако искате да намерите нефт, трябва да ставате рано и да работите яко.

И когато преминете тази фаза, ще можете да разказвате на всички колко ум сте вложили, за да откриете нефт там, където никой друг не се е сетил да търси; а когато останете насаме със себе си, да се усмихнете и да благодарите на партньора си в сянка — своя късмет.

 

 

Но вижте какви чудни инструменти и уреди сме изобретили! Не е възможно това да не доказва нашата интелигентност!

Големи умници сме, няма що! Ние сме неуморни изобретатели, безкрайно човъркащи нещо. Но защо сме толкова неуморни?

Нямаше да имаме нужда от това непрестанно пре-изобретяване на отвертката, на бургията, на тостера, на колата, ако още в началото ги бяхме направили добре — или поне от стотния път.

Изобретателите застават в средата на работилницата си, оглеждат предметите на своя живот и си казват: „Хмм, това май не работи така добре, както би трябвало. Ами ако се опитам да го направя по-добре?“

Но ако нещото още в началото бе проработило така добре, както би трябвало, нямаше да се налага да го подобряваме.

Чакай, чакай! Ама нали изобретихме самолета, кабелната телевизия и вечерята пред телевизора?!

Не, не сме ние. Те го направиха. Умните. Нестандартните.

Ние взехме самолета и му напълнихме товарното отделение с бомби, за да можем да се унищожаваме едни други по-ефективно от преди.

Ние взехме вечерята пред телевизора и напълнихме чиниите с преработени буламачи, които само идиоти биха сбъркали с храна.

Те пък ни дариха с възможността да гледаме стотици телевизионни канали. А ние напълнихме тези канали с мозъчни буламачи, които не си струва да бъдат гледани.

Двете уникални черти на човешкия разум — геният и идиотизмът — съществуват ръка за ръка в относителна хармония. Тузарят, каращ ролс-ройс, и дребосъкът, измъчващ отзад таратайката си, могат да минат през една и съща дупка на пътя.

Най-тъпите неща се правят от най-умните хора, защото те имат достатъчно ум, за да опитат да правят неща, които са далеч над възможностите на средностатистическия простак.

 

 

Но все пак отбелязваме прогрес, нали?! В крайна сметка отдавна сме сменили каруцата с кола!

Катастрофи по пътя, замърсяване на въздуха, задръствания по магистралите. По-успешни банкови обири.

 

 

Нали сме напуснали колибите, за да живеем в небостъргачи?!

Тъпканици по тротоарите, урбанистично затъпяване, досада, отчуждение, хамбургери за десет долара.

 

 

Кораби, самолети, космически совалки?

Без корабите нямаше да можем да вземаме коли от Германия, да ги товарим и да ги пренасяме в Съединените щати, след което да пълним същите тези кораби с американски коли, за да ги изпращаме в Германия.

Самолетите пък позволяват на богатите да бомбардират бедните, без да им се налага после да разчистват след себе си.

Космически совалки ли казвате? Може би. Обаче в научнофантастичните ни филми те се движат два пъти по-бързо, отколкото в истинския живот.

 

 

Животоспасяващи лекарства?

Хората днес могат да живеят достатъчно дълго, за да се превърнат в немощни затворници на собствената си възраст — обитатели на старчески домове, които не могат да си тръгнат оттам, мразят отвратителната храна, тикани са насам-натам от стресирани санитари и упоявани с таблетки за по-нататъшна вегетация. И в резултат на всичко това нормалните хора често бъркат възрастните с психясалите откачалки от затворническата лудница.

 

 

Бедствията случайност ли са или резултат от човешка глупост?

Концепцията за човешките грешки е сублимацията в работата на всеки цивилизован отговорник за връзки с обществеността.

Всеки път, когато някой пилот забие самолета си в земята, когато локомотивен машинист пренебрегне сигналите и поеме по неправилен коловоз, когато миньор наруши правилата за безопасност и издуха цялата мина в небето — и още няколкостотин души, които са си мислели, че вършат нещо съвсем друго, внезапно осъзнаят какво означава да се носиш към вратите на рая — ние го наричаме човешка грешка, миньорски пропуск, пилотска грешка.

Разполагаме с купища процедури и стандарти, правила и закони, които казват: „Не прави това и това!“ Повтаряме ги, потретяме ги, залепяме ги на всеки ъгъл и завой. „Не прави това и това!“ А после някой примижава и го прави.

Обаче не се притеснявайте. Нали затова са отговорниците за връзките с обществеността във всяка компания.

Ние не поставяме зад воланите на управление идиоти, чиито мозъци светят на червено. Ако само допуснете, че в нашите пилотски кабини пускаме кретени, как тогава ще се решите да летите отново с нашата компания?!

Това не е въпрос на глупост. И точно тук му е страшното. Това е човешка грешка. Обаче вече няма нужда да се притеснявате от човешки грешки, защото ние ще измислим нови процедури, ще наложим по-високи стандарти, ще сътворим по-стриктни закони. И това никога повече няма да се случи — до следващия път.

 

 

Но сега имаме много повече, отколкото поколението преди нас. Не е ли това признак за нашия прогрес?

Колкото повече имаме, с толкова повече поводи за провали разполагаме.

Всичко, което правим, се основава на провалите. Вземете за пример който и да е обикновен продукт — например тази книга. Тя прилича на хиляди други книги, които сте виждали, с изключение на заглавието и думите вътре в нея.

Но тя вероятно няма да се побере в джоба ви, за да си я носите, където искате. А когато сте приключили с четенето на една страница, ще ви се наложи да обърнете на следващата. Ако четете в леглото, трябва да държите книгата отворена. На всичко отгоре тя може да съдържа думи и идеи, които на вас не ви се нравят особено да виждате пред очите си. От друга страна, може и да не съдържа подобни идеи и думи. Това не е идеалната книга. Никоя книга не е идеална.

Същото се отнася и за лампата, която осветява книгата, за стола, в който седите, за стаята, в която е столът, и за къщата, в която е стаята.

Обкръжението ни изобилства от грешки. И най-удивителното нещо, характерно за човешката раса, е колко лесно заживява тя с грешките си.

Можете да проживеете живота си с наполовина пълен хладилник и да ви се размине. Глупавият лос бързо се превръща в мъртъв лос. А глупавият човек си има приятели, семейство, социален живот, ниски стандарти и добър късмет — все неща, които да го поддържат.

Изобретенията ни са вдъхновени от грешките на изобретенията, направени преди тях. Новите стоки, които бързаме да пуснем на пазара, съдържат предостатъчно грешки, които да вдъхновят нова бодра смяна изобретатели за измислянето и производството на нови, пълни с грешки стоки.

А те могат да трупат богатствата си от неща, които така и не сработват особено успешно, защото консуматорите винаги са готови да заменят старите си разочарования с нови.

Всеки наръчник за употреба, дебел повече от десет страници, вече е знак за лошо техническо изпълнение. Онези с умните глави не са успели да подредят правилно нещата вътре в машинарията и сега разчитат на вас да се подпомогнете.

 

 

Но нали сме разрешили толкова много проблеми?!

В рамките на всяко разрешение се таи обещание за напълно непредвидими странни проблеми. Да вземем например обикновения кламер. Превъзходна малка хитринка за придържане на листи. Проблемът е разрешен.

Но проучванията сочат, че само един от всеки десет кламера се използва за придържане на листи.

Останалите девет се губят в кламероподобни пукнатини — дупки, междузъбно пространство, нокти и уши. Използват се за придържане на вратовръзките към ризите, превръщат се в чипове за хазарт или в оръжия или пък се хвърлят един по един в кошчето за боклук като средство за отнемане на нервното напрежение и стреса.

Хората пилеят пари, чупят пломби, пукат си тъпанчетата с едно разрешаващо проблемите средство, което не е създадено за нито една от най-популярните му употреби.

 

 

Съзнанието за собствената ни глупост няма ли да има негативен ефект върху нас?

Неминуемо. Така че облегнете се назад, отпуснете се и почувствайте как онези безценни точки от коефициента ви на интелигентност се стопяват във въздуха.

Точки ли? Каква безполезна загуба на цифри!

Интелигентността е най-надценяваната човешка странност, защото се оценява от хора, които имат личен интерес да оценяват интелигентността високо. Тя е тяхното асо в колодата.

Тигрите не се оценяват съобразно интелигентността си. Обаче следващия път, когато седите на един зъб разстояние от някой тигър, запитайте се между другото защо, щом вие сте такова умно същество, той не се страхува от вас!

Точки за коефициент на интелигентност? Никой никога не е казал по повод някой тигър: „Ноктите му са само на 97 процента остри в сравнение с ноктите на онзи далеч надвишаващ го тигър ей там!“

Точките са напълно безсмислена работа. Ноктите на всеки тигър са достатъчно остри, за да си свърши добре работата.

 

 

Как се очертава глупавото бъдеще пред нас?

Не можем да се наречем песимисти само защото смятаме, че човешката раса е забъркала тотална каша от възможността си за живот върху тази спретната планета във вселената.

Какво е необходимо, за да ни накара да престанем да се държим като идиоти? Да спрем да се избиваме едни други, да почистим въздуха, земята и пустинята? Да превключим от режим на причиняване на мръсотии към режим на щастие, при който да прекарваме по-голяма част от живота си наслаждавайки се на мира, хармонията и силната бира и посвещавайки далеч по-малко време на задълбочаващи създадената каша дейности?

Очевидно интелигентността няма да свърши тази работа. Нали именно великите ни мозъци са ни вкарали поначало в тази каша.

Но точно тук излиза на сцената оптимизмът — ние сме точно толкова глупави, че да успеем да изпъплим от кашата, в която сме затънали до гуша.

Ако нещо може да ни помогне в това начинание, то това е чистият късмет. Ето ви едно природно богатство, което човешката раса още не е разработила достатъчно.

 

 

Та как точно ще се измъкнем от тази каша?

Налага се да изминем онази дванадесетстъпна пътека към нирвана. И щом интелигентността е болест, значи е лечима.

Стъпка 1: Признайте кой сте точно. Аз ще го направя още сега, така че можете да станете заедно с мен и да повтаряте: „Здрасти! Аз съм Боб! И съм идиот.“

Ето, вече не се ли почувствахте по-добре? Освен ако името ви не е Боб, разбира се.

Стъпка 2: Повтаряйте: „Всеки ден и по всякакъв начин аз се опитвам да не бъда чак толкова тъп, колкото бях предишния ден (което май беше четвъртък, а може и да е било вторник).“

Стъпки 3-10: Не правете списъци.

Стъпка 11: Повторете стъпка 12.